Sunlight. за насекоми и слънца

   Трябаше да се започне с една история за буболечки , ама нещо се разводниха метафорите . Ужасно вдъховените хора сигурно са адски самотни и избиват всичката си каша в някакви редове , стихове ,песни , разкази и велики мисли за мрачни мигове . Ако не са самотни , явно някой им грее с лампа в очите , може някое слънце да гори зениците им докато не ослепеят от красота ...
    ... за буболечките , те били с очи на корема милите. Виждали само това с което се хранят и това което оставят след като се нахранят ...нагоре нищо. Гърбовете им били заоблени и не можели да се обърнат без да останат така завинаги ... затова всичките им легенди разказвали за мъките които сполетявали тези които дръзнели да се обърнат . ...

Дилогия в чаша чай.

След цял век пред учебниците за отвари , машини и живот , някой пак спаси лятото си /не беше толкова зле/ . Веднага след като се завърна в далечните източни земи , където слънцето изгрява по-рано ,  съществото се втурна да човърка в дебрите на човешките страдания и успя . По цял ден поемаше жегата и се радваше , докато една сутрин пред вратата не бе открит случаен дар , за който дори не бе подозирал. Не беше сигурен в съдържанието , а знаеше за Троя ... Помоли учтиво , племето на Малките Винени Раци да разберат откъде ли иде този дар прекрасен , но толкова неясен . Те  , като че ли чакаха да ги викнат и заднишком се появиха пред портите му . Наоколо се напълни с любопитни вирусчета ,  все едно бяха видели здрава и самотна клетка . След дълго мотане дарът се оказа празен… жалко.

    Дните продължаваха да си минават напечено , сред пъшкания и вой . Интересно му бе да гледа ХОРА които съществуваха само на хапчета , кабели и тръбички .

   Ставаше по-горещо.

   В същото време принцесата на съседното царство го навестяваше и лекуваше , все пак и той имаше нужда от лекарство , а то беше само една усмивка . Събуждаше се и мислеше за нея , после я виждаше в морето от мравки работнички и една малка секунда , по-малка и от песъчинките в обувките му , го събуждаше от сивите сънища , в които изпадаше често .

   Един ден , в замъка с виещите хора се появи едно слабо , унищожено от около четиридесет години човече , определено от някое много , много далечно племе , където беше по-Студено.Той поговори с него и научи за това какво е да си сам в центъра на нещото към което се стремяха бедните народи на изтока.Не се знае какво стана с нещото , но поне остави една картина пълна с ентропия.

   Той реши да се махне от там , писна му и понапълни пясъчния часовник с време .

 Дивото го подемаше с всеки изминал ден . Вторият цикъл на слънцето настана , и той пое по пътеките на Средните земи , лъхащи на светлина смесена с лека мъгла и мирис на билки.Краткото пътуване го запозна с нови себеподобни , не толкова подобни и щурци с мехове пълни с музика . Каква наслада изпита , а кометите го канеха на вечеря . Магията бе сътворена , усмивката уголемена ,а очите му все по-живи . След краткото странстване раницата му натежа от пътеки , гори и светулки .

   Дори  Времето бе спряло за малко.

 „Съвременния човек бяга от дъжда , закрит с палтото или куфарчето си , топи се и тича все едно косата е зад врата му…”

  Една прекрасна нощ небето реши да се строши точно над него и принцесата , толкова силно и могъщо , толкова красиво , че спасение нямаше …  или не… удавени от обич.

 

mY Tea , my way

   Ето , имам чаша чай , хубава музика ... 20 минути без време за усмивка . Така има време и за последни размисли за прекрасното ми лято , и за не толкова прекрасните
три сезона, които предстоят в не особено прекрасния град . Има още малко време докато улегнат нещата , но оценката ще дойде скоро . Все още се усещат горещи лъчи , онези дето за последно грееха , ако някой си спомня де ... Адски много мисли ми идват , ни нито една не е напълно ясна , особено тази за синьото небе .
   Нека не изпускаме и миг в тази замъгляваща ума атмосфера и се потопим в морето , реката , океана , ако имате и локва може и с нея да се пробвате (не боли) .  И така нещата остават все по-мътни и по-меки , а аз не искам да се обяснявам на пикселите .
  Така че , до после ... mind map proceeding

за един идеал с Усмивка.

" В научната сфера изиграх картата си и чакам комарите да ме нахапят ,  за да изсмучат и малкото знание което остава неопетнено от разсъждения . "
 Така може би ще започне една реч след няколко години и макар и с очила ,  ще мога да се акомодирам към новостите . Напред към прогреса , остават ни само 50% неоткрито и сигурно ненужно , но трябва да знаем ... докато птиците падат и приятелите си отиват , нямаме власт на нищо. 

тук заглавие няма да има ,

Всички видове движения на частиците престават при температура равна на абсолютната нула.Тогава настъпва идеално подреждане на термодинамичната система от частици и нейната ентропия става нула.

400км + 14 часа

Някакъв френски филм вървеше на екрана и отново , някак си от нищото , се появи каубой.
Току що чух и за емоционалната кома , която може да настъпи ако любимото ти същество умре от левкемия.Неприятно.

Тропотът от копита отшумя.

В крайна сметка дори аз не знам какво става.

Намирам се в дъното на коридора, седнал на една маса , в една непозната спирка, докато един непознат мъж ме подминава , подминава мен и други хора умиращи за сън ,чакали вероятно малко по-малко от мен , но все пак уморени и отегчени от студ и безветрие ,както се случва в междинните гари , където колкото и търпелив да си времето е спряло и лаптопът в скутът ти по никакъв начин не може да активира апоптозата на четвъртото измерение унищожаващо безмилостно всяка молекула от тялото ми , схванало се от  постоянство и самота ,самотата на ловуваща котка,чакаща някое врабче да кацне на проклетата тераса в най забутания квартал на град който не познаваш, в който не познаваш и няма как да опознаеш ,защото ти остават точно 1 час  и 2 минути в позата на статуя от памук , готова да избухне при най-малкия досег с външната среда ,изпълнена със звук на колелца и страдащи от нощната си смяна хора , поели по пътя на кукумявката ,опитващи се по възможно най-смешния ,но някак си детинско искрен начин да се разберат с изгубения французин в средата на нещото наречено …

Дали да не поиграя едно шахче…?

Из архивите.

...
   Свободният ум ще се уплаши и ще се усмихне, ще повитае в страха си и ще му покаже среден пръст.Ще пробие стената с глава и ще Пада безкрайно ... , без да падне .

                                                                                                              Следователно ще лети.

Имбецил

мНАХ... Трупът продължава да пълзи...
Къде си бе?
...Отсреща...
Няма те!?
...Обърни се... , няма ме

Как сте тази сутрин? ..... сестра , Клопиксола 1 2 1

  Ледените пързалки са много , ама много мръснишки местенца .
  Мелодиите се менят, а чувството остава същото. Същото , но избледнява . Сигурно стискам много очи . Чаках някой класически хит , който да пораздруса земята под тия слаби крака . Перката се завъртя . Моментът е друг.
  Колкото по-голям ставаш , толкова по-малко оставаш... по-голямо става черното петно в очите ти.Няма развитие , няма минало , не усещам топлите лъчи на бъдещето .Имало е начало , плавно като бриз, предчувствам края,отлив на едно море.

Храня се със знание,
    повръщам човека...
Напивам се с безсъзнание,
   а потта ми е душата.....

На една звезда ...

  И дори да бе така , детето отказваше да повярва.
  Май дори не разбираше какво се случва .Просто стоеше и чувстваше . Виждаше фалшива светлина идваща от няколко слънца .Над главата му три балона се червяха и усмихваха . Очите му все още бяха мътни , зрението бавно се възвръщаше, а ехото отшумяваше.От всеки отвор в тялото му излизаха малки тръбички запътили се към странно звучащи лъскави предмети.Леко затвори очи и се опита да помръдне , но безуспешно . Усещаше всяка молекула като мираж.  Една от машинките наоколо започна да писука и вие. Този звук бе нов , нечуван и интуитивно дразнещ. Силна болка в главата прекрати опитите , докато всяка фибра от тялото му се мъчеше... Устните му бяха сухи и жадни ,  желанието в тях оставаше.  Балоните се увеличиха и започваха да приемат по-ясна форма и като че ли издаваха  откъслечни звуци смесени с хаотичен лай.
  Ехото отново идваше , а очите натежаваха . Всичко заглъхна както заглъхна ВЧЕРА . Пак стъпките се приближаваха , а небето отново се появи. Чу познат вик:
   -Ще паднеш , закъсняваме . Стига си гледал звездите , те няма да те видят , колкото и високо да идеш .
    -Спокойно...знам какво правя...
    -Това каза и когато хвърчилото ти се заби в главата ми.
    -Добре де още само пет минути . И без това ще чакаме пилето да изстива...Моля те.
    -Както винаги небето е твое ... нали ?!  Толкова са много... Кои гледаш?
    -Не гледам звездите , гледам моята звезда . Тази там , далеч от всички съзвездия , далеч от мъглявини и черни дупки .  Това е моята звездичка ...
    ....
   Лек пукот и щурците засвириха отново,  луната се върна . Най-добрият ми прител ме чакаше долу , а аз отново видях моята звездичка тъй далеч. Странен писък отшумяваше бавно .....

Малко преди мен...

  Кръвта на пожълтелия гигант вече бе почти изкипяла, но горещината и топлеше дори и в най-лютите зими.Днес слънцето грееше за последно , за последно то бе червено . За последно То подаряваше себе си , за да утоли жаждата на малките зелени петна по земята.
  Животът празнуваше пред своята смърт.Моите мечти , моите приказки ме поведоха натам. Отворих очи и се бях озовал абсолютно никъде, с никого , но не бях самотен , нито изгубен.
  Въздухът бе напоен с аромат на диво дочакван сън. Избуялите високи треви танцуваха плавно и търпеливо , чакащи валсът на новия композитор, който утре щеше да ги навести.
  Жълтите рози разцъфтяваха, раждаха се красиви и предсказваха нещо , нещо спокойно. Те говореха с мен за надеждата , в която вярваме вечно , макар и да знаем , че е мъртва и изгнила.

Забрави слънцето.

Рядко зайците излизат на лов.Като цяло плячката е дребна , но насищаща.
В такива дни те леко се показват от дупките си , оглеждат се за някой каубой и чак тогава правят скок навън.Краварчетата са опасни. Небето е тъмно сиво , облаците пречат дори на котките ... нищо че цяла нощ кибичат на тъмно. След заветното движение е време за "клане". Храната идва сама , заедно с котките .И те така...

Момент...

Светът е способен да изчезне за няколко мига , без дори да осъзнаеш , че не той , а ти затваряш очи.

Денят преди есента... между два съня

Едно зелено листо беше на път.То все още стоеше на онова старо дърво... най обикновен кестен, под което всяко лято се събираха ценители на вкусния му плод.Това листо бе последното отказало се от лятото и прекъснало връзката си с живота отгоре.Лекият вятър го галеше, подканваше го , желаеше , очакваше , за да понесе телцето ,което се жертва и поведе една копринено бяла приказка към ново,пламенно , но залязващо слънце...