Горе на кое?

На дървото разбира се :) или епопея за дървото , което си намери саксия.

за Свободата и кишата покрай нея

Хах... прекрасно.  Какво иска едно канарче освен малко зърна и свобода ... Докато си вървиш , отново забил поглед в кишата , може да ти се наложи да се замислиш за това как да си изчистиш обувките и да напсуваш микробите край себе си.Музиката пак ли е същата? нИщо ... моя си е. И мъглата е гъста като сметана от вкиснало мляко , и въздуха е леден като айсберг  , и тишината се чува като развален автобус ... мистиката и още нещо, нали? Канарчето драги зрителЮ , може ли да се вмести в такава помия? Та то все още има крила , леко натежали от прах ... има глас , леко замръзнал през зимата ...
                                 Май не е летяло скоро.

Вятър

И може би тичаш,

но от студа няма как да излетиш.

И може би си под упойка,
но с нея няма да заспиш.

Идва с нощни бури

и си отива с бриза сутринта ... ,
после оставаш сам , някъде след запетаята 

                                  и много преди точката ...
сам в мъгла и суета.

Седиш
                                 ...нали?
и си губиш мисълта,
а тя лети пак в тази синева.
Усещаш май, че вятър силен наближава

и  пак с лед изгаряш малкото останала душа.

Sunlight. за насекоми и слънца

   Трябаше да се започне с една история за буболечки , ама нещо се разводниха метафорите . Ужасно вдъховените хора сигурно са адски самотни и избиват всичката си каша в някакви редове , стихове ,песни , разкази и велики мисли за мрачни мигове . Ако не са самотни , явно някой им грее с лампа в очите , може някое слънце да гори зениците им докато не ослепеят от красота ...
    ... за буболечките , те били с очи на корема милите. Виждали само това с което се хранят и това което оставят след като се нахранят ...нагоре нищо. Гърбовете им били заоблени и не можели да се обърнат без да останат така завинаги ... затова всичките им легенди разказвали за мъките които сполетявали тези които дръзнели да се обърнат . ...

Дилогия в чаша чай.

След цял век пред учебниците за отвари , машини и живот , някой пак спаси лятото си /не беше толкова зле/ . Веднага след като се завърна в далечните източни земи , където слънцето изгрява по-рано ,  съществото се втурна да човърка в дебрите на човешките страдания и успя . По цял ден поемаше жегата и се радваше , докато една сутрин пред вратата не бе открит случаен дар , за който дори не бе подозирал. Не беше сигурен в съдържанието , а знаеше за Троя ... Помоли учтиво , племето на Малките Винени Раци да разберат откъде ли иде този дар прекрасен , но толкова неясен . Те  , като че ли чакаха да ги викнат и заднишком се появиха пред портите му . Наоколо се напълни с любопитни вирусчета ,  все едно бяха видели здрава и самотна клетка . След дълго мотане дарът се оказа празен… жалко.

    Дните продължаваха да си минават напечено , сред пъшкания и вой . Интересно му бе да гледа ХОРА които съществуваха само на хапчета , кабели и тръбички .

   Ставаше по-горещо.

   В същото време принцесата на съседното царство го навестяваше и лекуваше , все пак и той имаше нужда от лекарство , а то беше само една усмивка . Събуждаше се и мислеше за нея , после я виждаше в морето от мравки работнички и една малка секунда , по-малка и от песъчинките в обувките му , го събуждаше от сивите сънища , в които изпадаше често .

   Един ден , в замъка с виещите хора се появи едно слабо , унищожено от около четиридесет години човече , определено от някое много , много далечно племе , където беше по-Студено.Той поговори с него и научи за това какво е да си сам в центъра на нещото към което се стремяха бедните народи на изтока.Не се знае какво стана с нещото , но поне остави една картина пълна с ентропия.

   Той реши да се махне от там , писна му и понапълни пясъчния часовник с време .

 Дивото го подемаше с всеки изминал ден . Вторият цикъл на слънцето настана , и той пое по пътеките на Средните земи , лъхащи на светлина смесена с лека мъгла и мирис на билки.Краткото пътуване го запозна с нови себеподобни , не толкова подобни и щурци с мехове пълни с музика . Каква наслада изпита , а кометите го канеха на вечеря . Магията бе сътворена , усмивката уголемена ,а очите му все по-живи . След краткото странстване раницата му натежа от пътеки , гори и светулки .

   Дори  Времето бе спряло за малко.

 „Съвременния човек бяга от дъжда , закрит с палтото или куфарчето си , топи се и тича все едно косата е зад врата му…”

  Една прекрасна нощ небето реши да се строши точно над него и принцесата , толкова силно и могъщо , толкова красиво , че спасение нямаше …  или не… удавени от обич.

 

mY Tea , my way

   Ето , имам чаша чай , хубава музика ... 20 минути без време за усмивка . Така има време и за последни размисли за прекрасното ми лято , и за не толкова прекрасните
три сезона, които предстоят в не особено прекрасния град . Има още малко време докато улегнат нещата , но оценката ще дойде скоро . Все още се усещат горещи лъчи , онези дето за последно грееха , ако някой си спомня де ... Адски много мисли ми идват , ни нито една не е напълно ясна , особено тази за синьото небе .
   Нека не изпускаме и миг в тази замъгляваща ума атмосфера и се потопим в морето , реката , океана , ако имате и локва може и с нея да се пробвате (не боли) .  И така нещата остават все по-мътни и по-меки , а аз не искам да се обяснявам на пикселите .
  Така че , до после ... mind map proceeding

за един идеал с Усмивка.

" В научната сфера изиграх картата си и чакам комарите да ме нахапят ,  за да изсмучат и малкото знание което остава неопетнено от разсъждения . "
 Така може би ще започне една реч след няколко години и макар и с очила ,  ще мога да се акомодирам към новостите . Напред към прогреса , остават ни само 50% неоткрито и сигурно ненужно , но трябва да знаем ... докато птиците падат и приятелите си отиват , нямаме власт на нищо.