И дори да бе така , детето отказваше да повярва.
Май дори не разбираше какво се случва .Просто стоеше и чувстваше . Виждаше фалшива светлина идваща от няколко слънца .Над главата му три балона се червяха и усмихваха . Очите му все още бяха мътни , зрението бавно се възвръщаше, а ехото отшумяваше.От всеки отвор в тялото му излизаха малки тръбички запътили се към странно звучащи лъскави предмети.Леко затвори очи и се опита да помръдне , но безуспешно . Усещаше всяка молекула като мираж. Една от машинките наоколо започна да писука и вие. Този звук бе нов , нечуван и интуитивно дразнещ. Силна болка в главата прекрати опитите , докато всяка фибра от тялото му се мъчеше... Устните му бяха сухи и жадни , желанието в тях оставаше. Балоните се увеличиха и започваха да приемат по-ясна форма и като че ли издаваха откъслечни звуци смесени с хаотичен лай.
Ехото отново идваше , а очите натежаваха . Всичко заглъхна както заглъхна ВЧЕРА . Пак стъпките се приближаваха , а небето отново се появи. Чу познат вик:
-Ще паднеш , закъсняваме . Стига си гледал звездите , те няма да те видят , колкото и високо да идеш .
-Спокойно...знам какво правя...
-Това каза и когато хвърчилото ти се заби в главата ми.
-Добре де още само пет минути . И без това ще чакаме пилето да изстива...Моля те.
-Както винаги небето е твое ... нали ?! Толкова са много... Кои гледаш?
-Не гледам звездите , гледам моята звезда . Тази там , далеч от всички съзвездия , далеч от мъглявини и черни дупки . Това е моята звездичка ...
....
Лек пукот и щурците засвириха отново, луната се върна . Най-добрият ми прител ме чакаше долу , а аз отново видях моята звездичка тъй далеч. Странен писък отшумяваше бавно .....
вторник, 22 февруари 2011 г.
петък, 18 февруари 2011 г.
Малко преди мен...
Кръвта на пожълтелия гигант вече бе почти изкипяла, но горещината и топлеше дори и в най-лютите зими.Днес слънцето грееше за последно , за последно то бе червено . За последно То подаряваше себе си , за да утоли жаждата на малките зелени петна по земята.
Животът празнуваше пред своята смърт.Моите мечти , моите приказки ме поведоха натам. Отворих очи и се бях озовал абсолютно никъде, с никого , но не бях самотен , нито изгубен.
Въздухът бе напоен с аромат на диво дочакван сън. Избуялите високи треви танцуваха плавно и търпеливо , чакащи валсът на новия композитор, който утре щеше да ги навести.
Жълтите рози разцъфтяваха, раждаха се красиви и предсказваха нещо , нещо спокойно. Те говореха с мен за надеждата , в която вярваме вечно , макар и да знаем , че е мъртва и изгнила.
Животът празнуваше пред своята смърт.Моите мечти , моите приказки ме поведоха натам. Отворих очи и се бях озовал абсолютно никъде, с никого , но не бях самотен , нито изгубен.
Въздухът бе напоен с аромат на диво дочакван сън. Избуялите високи треви танцуваха плавно и търпеливо , чакащи валсът на новия композитор, който утре щеше да ги навести.
Жълтите рози разцъфтяваха, раждаха се красиви и предсказваха нещо , нещо спокойно. Те говореха с мен за надеждата , в която вярваме вечно , макар и да знаем , че е мъртва и изгнила.
неделя, 13 февруари 2011 г.
Забрави слънцето.
Рядко зайците излизат на лов.Като цяло плячката е дребна , но насищаща.
В такива дни те леко се показват от дупките си , оглеждат се за някой каубой и чак тогава правят скок навън.Краварчетата са опасни. Небето е тъмно сиво , облаците пречат дори на котките ... нищо че цяла нощ кибичат на тъмно. След заветното движение е време за "клане". Храната идва сама , заедно с котките .И те така...
вторник, 1 февруари 2011 г.
Момент...
Светът е способен да изчезне за няколко мига , без дори да осъзнаеш , че не той , а ти затваряш очи.
Абонамент за:
Публикации (Atom)