вторник, 22 февруари 2011 г.

На една звезда ...

  И дори да бе така , детето отказваше да повярва.
  Май дори не разбираше какво се случва .Просто стоеше и чувстваше . Виждаше фалшива светлина идваща от няколко слънца .Над главата му три балона се червяха и усмихваха . Очите му все още бяха мътни , зрението бавно се възвръщаше, а ехото отшумяваше.От всеки отвор в тялото му излизаха малки тръбички запътили се към странно звучащи лъскави предмети.Леко затвори очи и се опита да помръдне , но безуспешно . Усещаше всяка молекула като мираж.  Една от машинките наоколо започна да писука и вие. Този звук бе нов , нечуван и интуитивно дразнещ. Силна болка в главата прекрати опитите , докато всяка фибра от тялото му се мъчеше... Устните му бяха сухи и жадни ,  желанието в тях оставаше.  Балоните се увеличиха и започваха да приемат по-ясна форма и като че ли издаваха  откъслечни звуци смесени с хаотичен лай.
  Ехото отново идваше , а очите натежаваха . Всичко заглъхна както заглъхна ВЧЕРА . Пак стъпките се приближаваха , а небето отново се появи. Чу познат вик:
   -Ще паднеш , закъсняваме . Стига си гледал звездите , те няма да те видят , колкото и високо да идеш .
    -Спокойно...знам какво правя...
    -Това каза и когато хвърчилото ти се заби в главата ми.
    -Добре де още само пет минути . И без това ще чакаме пилето да изстива...Моля те.
    -Както винаги небето е твое ... нали ?!  Толкова са много... Кои гледаш?
    -Не гледам звездите , гледам моята звезда . Тази там , далеч от всички съзвездия , далеч от мъглявини и черни дупки .  Това е моята звездичка ...
    ....
   Лек пукот и щурците засвириха отново,  луната се върна . Най-добрият ми прител ме чакаше долу , а аз отново видях моята звездичка тъй далеч. Странен писък отшумяваше бавно .....

петък, 18 февруари 2011 г.

Малко преди мен...

  Кръвта на пожълтелия гигант вече бе почти изкипяла, но горещината и топлеше дори и в най-лютите зими.Днес слънцето грееше за последно , за последно то бе червено . За последно То подаряваше себе си , за да утоли жаждата на малките зелени петна по земята.
  Животът празнуваше пред своята смърт.Моите мечти , моите приказки ме поведоха натам. Отворих очи и се бях озовал абсолютно никъде, с никого , но не бях самотен , нито изгубен.
  Въздухът бе напоен с аромат на диво дочакван сън. Избуялите високи треви танцуваха плавно и търпеливо , чакащи валсът на новия композитор, който утре щеше да ги навести.
  Жълтите рози разцъфтяваха, раждаха се красиви и предсказваха нещо , нещо спокойно. Те говореха с мен за надеждата , в която вярваме вечно , макар и да знаем , че е мъртва и изгнила.

неделя, 13 февруари 2011 г.

Забрави слънцето.


Рядко зайците излизат на лов.Като цяло плячката е дребна , но насищаща.
В такива дни те леко се показват от дупките си , оглеждат се за някой каубой и чак тогава правят скок навън.Краварчетата са опасни. Небето е тъмно сиво , облаците пречат дори на котките ... нищо че цяла нощ кибичат на тъмно. След заветното движение е време за "клане". Храната идва сама , заедно с котките .И те така...

вторник, 1 февруари 2011 г.

Момент...

Светът е способен да изчезне за няколко мига , без дори да осъзнаеш , че не той , а ти затваряш очи.