След цял век пред учебниците за отвари , машини и живот , някой пак спаси лятото си /не беше толкова зле/ . Веднага след като се завърна в далечните източни земи , където слънцето изгрява по-рано , съществото се втурна да човърка в дебрите на човешките страдания и успя . По цял ден поемаше жегата и се радваше , докато една сутрин пред вратата не бе открит случаен дар , за който дори не бе подозирал. Не беше сигурен в съдържанието , а знаеше за Троя ... Помоли учтиво , племето на Малките Винени Раци да разберат откъде ли иде този дар прекрасен , но толкова неясен . Те , като че ли чакаха да ги викнат и заднишком се появиха пред портите му . Наоколо се напълни с любопитни вирусчета , все едно бяха видели здрава и самотна клетка . След дълго мотане дарът се оказа празен… жалко.
Дните продължаваха да си минават напечено , сред пъшкания и вой . Интересно му бе да гледа ХОРА които съществуваха само на хапчета , кабели и тръбички .
Ставаше по-горещо.
В същото време принцесата на съседното царство го навестяваше и лекуваше , все пак и той имаше нужда от лекарство , а то беше само една усмивка . Събуждаше се и мислеше за нея , после я виждаше в морето от мравки работнички и една малка секунда , по-малка и от песъчинките в обувките му , го събуждаше от сивите сънища , в които изпадаше често .
Един ден , в замъка с виещите хора се появи едно слабо , унищожено от около четиридесет години човече , определено от някое много , много далечно племе , където беше по-Студено.Той поговори с него и научи за това какво е да си сам в центъра на нещото към което се стремяха бедните народи на изтока.Не се знае какво стана с нещото , но поне остави една картина пълна с ентропия.
Той реши да се махне от там , писна му и понапълни пясъчния часовник с време .
Дивото го подемаше с всеки изминал ден . Вторият цикъл на слънцето настана , и той пое по пътеките на Средните земи , лъхащи на светлина смесена с лека мъгла и мирис на билки.Краткото пътуване го запозна с нови себеподобни , не толкова подобни и щурци с мехове пълни с музика . Каква наслада изпита , а кометите го канеха на вечеря . Магията бе сътворена , усмивката уголемена ,а очите му все по-живи . След краткото странстване раницата му натежа от пътеки , гори и светулки .
Дори Времето бе спряло за малко.
„Съвременния човек бяга от дъжда , закрит с палтото или куфарчето си , топи се и тича все едно косата е зад врата му…”
Една прекрасна нощ небето реши да се строши точно над него и принцесата , толкова силно и могъщо , толкова красиво , че спасение нямаше … или не… удавени от обич.
