тук заглавие няма да има ,

Всички видове движения на частиците престават при температура равна на абсолютната нула.Тогава настъпва идеално подреждане на термодинамичната система от частици и нейната ентропия става нула.

400км + 14 часа

Някакъв френски филм вървеше на екрана и отново , някак си от нищото , се появи каубой.
Току що чух и за емоционалната кома , която може да настъпи ако любимото ти същество умре от левкемия.Неприятно.

Тропотът от копита отшумя.

В крайна сметка дори аз не знам какво става.

Намирам се в дъното на коридора, седнал на една маса , в една непозната спирка, докато един непознат мъж ме подминава , подминава мен и други хора умиращи за сън ,чакали вероятно малко по-малко от мен , но все пак уморени и отегчени от студ и безветрие ,както се случва в междинните гари , където колкото и търпелив да си времето е спряло и лаптопът в скутът ти по никакъв начин не може да активира апоптозата на четвъртото измерение унищожаващо безмилостно всяка молекула от тялото ми , схванало се от  постоянство и самота ,самотата на ловуваща котка,чакаща някое врабче да кацне на проклетата тераса в най забутания квартал на град който не познаваш, в който не познаваш и няма как да опознаеш ,защото ти остават точно 1 час  и 2 минути в позата на статуя от памук , готова да избухне при най-малкия досег с външната среда ,изпълнена със звук на колелца и страдащи от нощната си смяна хора , поели по пътя на кукумявката ,опитващи се по възможно най-смешния ,но някак си детинско искрен начин да се разберат с изгубения французин в средата на нещото наречено …

Дали да не поиграя едно шахче…?

Из архивите.

...
   Свободният ум ще се уплаши и ще се усмихне, ще повитае в страха си и ще му покаже среден пръст.Ще пробие стената с глава и ще Пада безкрайно ... , без да падне .

                                                                                                              Следователно ще лети.

Имбецил

мНАХ... Трупът продължава да пълзи...
Къде си бе?
...Отсреща...
Няма те!?
...Обърни се... , няма ме

Как сте тази сутрин? ..... сестра , Клопиксола 1 2 1

  Ледените пързалки са много , ама много мръснишки местенца .
  Мелодиите се менят, а чувството остава същото. Същото , но избледнява . Сигурно стискам много очи . Чаках някой класически хит , който да пораздруса земята под тия слаби крака . Перката се завъртя . Моментът е друг.
  Колкото по-голям ставаш , толкова по-малко оставаш... по-голямо става черното петно в очите ти.Няма развитие , няма минало , не усещам топлите лъчи на бъдещето .Имало е начало , плавно като бриз, предчувствам края,отлив на едно море.

Храня се със знание,
    повръщам човека...
Напивам се с безсъзнание,
   а потта ми е душата.....

На една звезда ...

  И дори да бе така , детето отказваше да повярва.
  Май дори не разбираше какво се случва .Просто стоеше и чувстваше . Виждаше фалшива светлина идваща от няколко слънца .Над главата му три балона се червяха и усмихваха . Очите му все още бяха мътни , зрението бавно се възвръщаше, а ехото отшумяваше.От всеки отвор в тялото му излизаха малки тръбички запътили се към странно звучащи лъскави предмети.Леко затвори очи и се опита да помръдне , но безуспешно . Усещаше всяка молекула като мираж.  Една от машинките наоколо започна да писука и вие. Този звук бе нов , нечуван и интуитивно дразнещ. Силна болка в главата прекрати опитите , докато всяка фибра от тялото му се мъчеше... Устните му бяха сухи и жадни ,  желанието в тях оставаше.  Балоните се увеличиха и започваха да приемат по-ясна форма и като че ли издаваха  откъслечни звуци смесени с хаотичен лай.
  Ехото отново идваше , а очите натежаваха . Всичко заглъхна както заглъхна ВЧЕРА . Пак стъпките се приближаваха , а небето отново се появи. Чу познат вик:
   -Ще паднеш , закъсняваме . Стига си гледал звездите , те няма да те видят , колкото и високо да идеш .
    -Спокойно...знам какво правя...
    -Това каза и когато хвърчилото ти се заби в главата ми.
    -Добре де още само пет минути . И без това ще чакаме пилето да изстива...Моля те.
    -Както винаги небето е твое ... нали ?!  Толкова са много... Кои гледаш?
    -Не гледам звездите , гледам моята звезда . Тази там , далеч от всички съзвездия , далеч от мъглявини и черни дупки .  Това е моята звездичка ...
    ....
   Лек пукот и щурците засвириха отново,  луната се върна . Най-добрият ми прител ме чакаше долу , а аз отново видях моята звездичка тъй далеч. Странен писък отшумяваше бавно .....

Малко преди мен...

  Кръвта на пожълтелия гигант вече бе почти изкипяла, но горещината и топлеше дори и в най-лютите зими.Днес слънцето грееше за последно , за последно то бе червено . За последно То подаряваше себе си , за да утоли жаждата на малките зелени петна по земята.
  Животът празнуваше пред своята смърт.Моите мечти , моите приказки ме поведоха натам. Отворих очи и се бях озовал абсолютно никъде, с никого , но не бях самотен , нито изгубен.
  Въздухът бе напоен с аромат на диво дочакван сън. Избуялите високи треви танцуваха плавно и търпеливо , чакащи валсът на новия композитор, който утре щеше да ги навести.
  Жълтите рози разцъфтяваха, раждаха се красиви и предсказваха нещо , нещо спокойно. Те говореха с мен за надеждата , в която вярваме вечно , макар и да знаем , че е мъртва и изгнила.